Нов роман от Хавиер Сиера
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ПИРАМИДАТА НА БЕЗСМЪРТИЕТО
от Хавиер Сиера
размер: 320 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN: 978-954-26-2302-1
Превод: Стела Илиева
През 2002 година Хавиер Сиера разгласява романа „ Египетската загадка на Наполеон “. Въпреки интернационалния ѝ триумф обаче, книгата остава в сянката на останалите му произведения. Затова създателят взема решение да пренапише историята, правейки я по-малко мрачна, отстранява някои от героите и опростява сюжета. Дава ѝ заглавието „ Пирамидата на безсмъртието “, с което насочва вниманието към същинската тематика на книгата – гибелта и безсмъртието. С всичко това той я трансформира в разказ, който моли читателите да възприемат като нов.
Очаквайте „ Пирамидата на безсмъртието “ на 21 ноември
За създателя
Преди двайсет и шест години Хавиер Сиера взема решение да търси отговорите на огромните загадки в международната история чрез писането. Оттогава насам той е написал 11 книги, издадени в 44 страни. През 2017 година получава влиятелната премия „ Планета “, а и до през днешния ден остава единственият испански публицист с книга в топ 10 на няколко бестселърови ранглисти в Съединени американски щати. В знак на признателност за усилената му работа като публицист и публицист родният му град Теруел му присъжда купата „ Любим наследник “ и преименува библиотеката на негово име. Там се пазят по един образец от всяко издание на неговите книги, в това число и на оповестените от ИК „ Хермес “: „ Тайната вечеря “, „ Тамплиерските врати “, „ Синята дама “, „ Забраненият път “, „ Египетската загадка на Наполеон “, „ Невидимият огън “, „ Посланието на Пандора “ и „ Изгубеният ангел “.
За книгата
През лятото на 1799 година, в разгара на своята военна акция по завладяването на Египет и Палестина, Наполеон ненадейно се запътва към Назарет. Не по-малко удивление буди фактът, че прекарва една нощ самичък във Великата пирамида в Гиза. Какво се пробва да открие френският военачалник на тези свещени места? Защо орденът на масоните и мистични ислямски секти наблюдават всяка негова стъпка?
Според небесните знаци, появил се е индивидът, комуто ще бъде поверена тайната формула на безсмъртието, завещана от Изида. Наполеон ли е избраникът на ориста, съдбоносен да научи хилядолетната загадка? Дори да е по този начин, той не е единственият, стремящ се към безконечен живот. Към него се домогват и почитателите на античните секти на Хор и Сет, на Светлината и Мрака. Ще успее ли Наполеон, благодарение на поразително красивата Надия, да доближи заветната цел? Кой ще получи тайната на безсмъртието?
Откъс
Великата пирамида, платото на Гиза
12 aвгуст 1799 година
„ В капан съм… “
Пулсът на боеца се форсира, блъскайки в слепоочията му със силата на боздуган.
Всичко се срина, когато угасна и последната му факла.
Дотогава стегнатото му тяло рухна, като че ли ноктите на голям змей го дърпаха към центъра на Земята. Ударът го остави в схващане, само че се усещаше зашеметен. Не съумя да разбере какво или кой го е нападнал. Нищо не го болеше. Не беше счупил никаква кост. Не изглеждаше ранен, само че по някаквa причина краката не го държаха. Какво би могло да събори мъж като него, мощен и неотстъпчив, в средата на празна стая?
Пристъп на боязън? – Той преглътна.
Ухапване от насекомо?
Може би го бяха отровили?
Преди да откри допустим отговор, зениците на чужденеца се разшириха до дъно. С смут откри, че освен краката не му се подчиняват. Беше изгубил надзор върху придвижванията на врата и пръстите на ръцете си. За този млад мъж на съвсем трийсет години, здрав допреди минута, нямаше съвсем никаква изгода даускори ритъма си на дишане в обезверен опит да се съвземе. Да гребе във въздуха с ръце, до момента в който е лежащ по тил, също не му оказа помощ. И те губеха мощ с тревожна скорост, сякаш всичко в него, с изключение на суматохата, щеше да угасне всеки миг.
– Какво ми става? – извика той с взор, втренчен в нищото, правейки свръхчовешко изпитание. – Извадете ме отсам!
И тогава гласът му също заглъхна. Убеден, че ще почине, премигна за финален път.
Внезапната парализа го остави неподвижен на пода за неопределен срок. Стаята, в която се намираше – едно заграждение от стени, паваж и покрив от гладък червен гранит, дълго към 10 и необятно пет метра, – беше изцяло потънала в мрак. Димът от факлата се изпари от носа му и тези, които до тогава бяха единствените признаци на живот в това място – двойка пискливи прилепи, висящи от тавана, и някой и различен щурец, – млъкнаха, като че ли и те заговорничеха с мрака.
Скоро боецът даже не усещаше твърдостта на земята. Гърбът му се бе наместил комфортно на пода и гърдите му престанаха да се тресат неконтролируемо. Докато лежеше там, некадърен да реагира, мозъкът му самичък изтласкваше военните заслуги и задачите, които го бяха довели до тази обстановка.
„ Боже мой! – Изведнъж всичко му стана ясно. – Умирам! “
Не му лиши доста време да разбере, че парализата не се дължи единствено на външни фактори. Каквото и да го беше повалило, страхът бе този, който го възпираше да си върне контрола над ситуацията. Трябваше да прекъсне инерцията на събитията. Беше подготвен да пази самообладание и в най-лоши ситуации… а тази, без подозрение, бе една от най-ужасните, които можеше да си показа. Така че в едно скъпоструващо му упражнение за проясняване реши да отдалечи съзнанието си от страха и да се концентрира единствено върху това, което би му дало сили. Първо в мозъка му изплуваха подиуми от детството. Средиземноморието. Боровите дървета по крайбрежието. Варосаните къщи. Безкрайните скатове. Корсика. Времето, когато всеки ден слизаше да играе с братята си на плажа, мечтаейки да се качи на някой от огромните кораби, които спираха в Аячо. Още тогава знаеше, че ще кръстосва моретата! Веднага му пристигнаха на помощ и други прекарвания. Годините, прекарани в Академията в Париж. Първите флиртове на брега на Сена. Мечтите за великолепие. Книгите за героите на класическия свят. Но нищо не беше толкоз мощно, колкото споменът за ръцете на Летиция, майка му… „ Ще те назовават Наполеон, Неаполон, Новия Аполон… Спомняй си го постоянно когато си в заплаха, сине мой, тъй като си предназначен да блестиш. Да победиш всички! “
Да заблести?
Да победи?
Войникът искаше да заплаче. Някъде бе чувал, че споменът за майката те спохожда постоянно тъкмо преди да издъхнеш. Но и очите не му се подчиняваха.
Гражданинът Наполеон Бонапарт – или каквото бе останало от него – беше безусловно самичък в тази обстановка, изолиран под тонове камъни, в мрачевина, без проклета карта, която да му уточни пътя към изхода, без аварийна прахан, без вода, храна… или някаква концепция.
„ Как съм бил толкоз неумел? “
Ако можеше, щеше да се удари със личните си юмруци.
„ Как по този начин аз, който съм взел участие в толкоз засади, забравих да взема защитни ограничения? “
„ Как взех решение да остана тук, навътре в най-старата постройка на Земята, самичък, без моите хора? “
Тези упреци минаха през мозъка му на един мирис. Сякаш самоличността му бързаше да се размие в потока на страстите, отприщени от това рухване. Точно когато щеше да притвори клепачи и да се отдаде на безконечен сън, парализираният чужденец получи финален проблясък.
Той чу нещо.
Далечен зов.
Почти шепот.
„ Провидение! “
Тази дума сякаш просветна в дъното на съзнанието му. Въпреки че пробивът беше краткотраен, Бонапарт незабавно разпозна произхода му. Познаваше този глас доста добре. Беше на друга изключителна жена. Създание с несравнима хубост, с най-необикновените очи в цвят аквамарин, които в миналото бе виждал. Фактът, че този съвсем небесен облик пристигна да го избави в последния му съгласно него момент, му вдъхна непредвидена мощ.
„ Провидение! “ – повтори си той.
И проливен дъжд от думи, произнесени от същия този женски глас – мощен и сетивен по едно и също време, – го опияни изцяло.
„ Съдба! “
„ Непреодолима мощ! “
„ Карма! “
„ Върховен проект! “
Еуфорията към този момент не го напускаше.
„ Предопределение! “
„ Бъдеще! “ Рецитираше по памет.
Тогава главнокомандващият на френските окупационни сили в Египет се вкопчи с необикновена увереност в единственото нещо, което – най-сетне разбра – можеше да го измъкне оттова: доверието.
„ Това е! “, ликуваше той.
Трябваше да си върне вярата. Онази негова провиденческа самонадеяност в успеха, която имаше, когато предходната година прекоси Алпите и завладя Италия. Неговата вяра в блестящата орис, за която майка му вярваше, че към този момент е предопределена и която последната жена, минала през живота му, преди малко бе удостоверила, изплувайки още веднъж от дебрите на съзнанието му. Увереността, че в последна сметка съществуването му не може да завърши единствено три дни преди да навърши трийсет.
„ Призван съм да светя! “, напомни си.
Въодушевен, той издаде няколко бързи и ясни заповеди на тялото си. Първо опита да помръдне пръстите на краката си в ботушите и съумя. После стисна зъби и прочисти гърлото си с къси, сухи прокашляния. Насърчен от този дребен прогрес, най-после даже съумя да помръдне едната си ръка.
За страдание, напредъкът му спря дотук. Концентрацията му понижа, спомените за тези мощни дами се изпариха и когато откри, че към момента е некадърен да се изправи, се отчая.
Добрата вест бе, че още е жив, само че в този момент страхът го обземаше още веднъж.
„ Ами в случай че нямам орис? “
„ Ами ако… всичко свърши тук? “
Тогава пристигна студът.
Температурата в стаята ненадейно спадна и скова тялото му още повече. Всъщност беше необяснимо, че се случва сходно нещо. Той лежеше във Великата египетска пирамида, пред портите на Сахара, в средата на август, по време на най-големите горещини през годината. Въпреки че към този момент бе нощ и температурите бяха паднали, беше невероятно този спад да се усети вътре в подобен колос, какъвто е Великата пирамида. Войникът беше приклещен на петдесет метра над равнището на платото, обособен от външния свят със стена, дебела най-малко още шейсет метра. Всъщност в никакъв случай, даже нощувайки навън, не беше усещал сходен топлинен срив. Сякаш атмосферата в тази стая се беше сгъстила, отстъпвайки място на мъчителна за дишане плетеница от ледени карфици.
Тогава Бонапарт разбра – с една ирационална, само че безусловна увереност, – че следва да му се случи нещо решаващо.
През идващите няколко секунди даже не мигна.
Не можеше.
Най-накрая, след неизвестно какъв брой време, зениците му повярваха, че разграничават в тъмнината някаква едвам доловима блъсканица.
Беше неуместно и го знаеше.
Беше решил да се затвори в това място по лична воля. Бяха го убедили да сложи на тестване смелостта си. Ако успееше, репутацията му пред войските, които не бяха изпитвали нищо друго с изключение на компликации, откогато дебаркираха в Египет, щеше да нарасне неимоверно. Беше сигурен, че тогава никой – нито французин, нито турчин, нито египтянин – не би дръзнал да се опълчи на заповедите му и да се изкачи по неуместните галерии, които бе оставил зад себе си, с цел да му се притече на помощ.
Но тогава?
„ Не съм самичък! “ Тази мисъл съвсем накара отпуснатото тяло на Бонапарт да подскочи. „ Тук има някого! “
Немощен, само че нащрек, той събра последните си сили. Трябваше
да накара тялото си да му се подчини. Със свито сърце и стискайки зъби, които към този момент бе укротил, съумя да наклони глава встрани.
„ Ще заблестя! “
Доволен, Бонапарт обърна взор натам, накъдето имаше възприятието, че се намира входът на гробницата.
„ Боже! “
Отначало не знаеше по какъв начин да си изясни това, което видяха очите му. Не беше допустимо облак прахуляк извън да е достигнал толкоз във вътрешността. В пирамидата няма въздушни течения. Но това не беше каквото наподобява. Един провесен облак, чиято фосфоресценция подсещаше лунна светлина, се бе спуснал покрай бузите му. Не беше задоволително мощен, с цел да освети в близост, само че гравитираше като закотвен посред нищото.
Бонапарт го наблюдаваше деликатно, като обаян. Скоро се убеди, че е единствено предизвестие за нещо по-значимо. Това, че в дъното на стаята, надалеч зад светлината пред лицето му, се бяха обрисували силуетите на двама души.
Не беше елементарно да ги разпознае.
Те, сходно на облака, изглеждаха направени от ефирно вещество. Излъчваха едвам видимо зелено зарево. Не помръдваха, нито изглеждаше да демонстрират някакъв интерес към мъжа, легнал в средата на стаята. Вероятно бяха плод на мощни халюцинации, само че толкоз осезаеми, че за миг Бонапарт се помъчи да стане и да хукне към тях.
– Кои сте… вие? – заекна обезверено от земята.
Никой не отговори.
Полудяваше ли?
Обезсърчен, Наполеон Бонапарт направи единственото, което тялото му позволяваше: пое мирис в безрезултатен опит да почисти мозъка си и да се върне още веднъж към спомените, които го бяха съживили. Точно както се бе научил преди няколко месеца в Назарет, той затвори очи и изпразни дробовете си. Направи го един път, два пъти, даже три пъти, само че беше неефикасно. Нито за момент не съумя да се отърси от мисълта, че преди малко е бил заровен жив. И най-лошото: че някой наблюдаваше от близко мъката му.
И тогава високоуважаваният военачалник Наполеон Бонапарт, стопанин на Египет,
п редставя
ПИРАМИДАТА НА БЕЗСМЪРТИЕТО
от Хавиер Сиера
размер: 320 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN: 978-954-26-2302-1
Превод: Стела Илиева
През 2002 година Хавиер Сиера разгласява романа „ Египетската загадка на Наполеон “. Въпреки интернационалния ѝ триумф обаче, книгата остава в сянката на останалите му произведения. Затова създателят взема решение да пренапише историята, правейки я по-малко мрачна, отстранява някои от героите и опростява сюжета. Дава ѝ заглавието „ Пирамидата на безсмъртието “, с което насочва вниманието към същинската тематика на книгата – гибелта и безсмъртието. С всичко това той я трансформира в разказ, който моли читателите да възприемат като нов.
Очаквайте „ Пирамидата на безсмъртието “ на 21 ноември
За създателя
Преди двайсет и шест години Хавиер Сиера взема решение да търси отговорите на огромните загадки в международната история чрез писането. Оттогава насам той е написал 11 книги, издадени в 44 страни. През 2017 година получава влиятелната премия „ Планета “, а и до през днешния ден остава единственият испански публицист с книга в топ 10 на няколко бестселърови ранглисти в Съединени американски щати. В знак на признателност за усилената му работа като публицист и публицист родният му град Теруел му присъжда купата „ Любим наследник “ и преименува библиотеката на негово име. Там се пазят по един образец от всяко издание на неговите книги, в това число и на оповестените от ИК „ Хермес “: „ Тайната вечеря “, „ Тамплиерските врати “, „ Синята дама “, „ Забраненият път “, „ Египетската загадка на Наполеон “, „ Невидимият огън “, „ Посланието на Пандора “ и „ Изгубеният ангел “.
За книгата
През лятото на 1799 година, в разгара на своята военна акция по завладяването на Египет и Палестина, Наполеон ненадейно се запътва към Назарет. Не по-малко удивление буди фактът, че прекарва една нощ самичък във Великата пирамида в Гиза. Какво се пробва да открие френският военачалник на тези свещени места? Защо орденът на масоните и мистични ислямски секти наблюдават всяка негова стъпка?
Според небесните знаци, появил се е индивидът, комуто ще бъде поверена тайната формула на безсмъртието, завещана от Изида. Наполеон ли е избраникът на ориста, съдбоносен да научи хилядолетната загадка? Дори да е по този начин, той не е единственият, стремящ се към безконечен живот. Към него се домогват и почитателите на античните секти на Хор и Сет, на Светлината и Мрака. Ще успее ли Наполеон, благодарение на поразително красивата Надия, да доближи заветната цел? Кой ще получи тайната на безсмъртието?
Откъс
Великата пирамида, платото на Гиза
12 aвгуст 1799 година
„ В капан съм… “
Пулсът на боеца се форсира, блъскайки в слепоочията му със силата на боздуган.
Всичко се срина, когато угасна и последната му факла.
Дотогава стегнатото му тяло рухна, като че ли ноктите на голям змей го дърпаха към центъра на Земята. Ударът го остави в схващане, само че се усещаше зашеметен. Не съумя да разбере какво или кой го е нападнал. Нищо не го болеше. Не беше счупил никаква кост. Не изглеждаше ранен, само че по някаквa причина краката не го държаха. Какво би могло да събори мъж като него, мощен и неотстъпчив, в средата на празна стая?
Пристъп на боязън? – Той преглътна.
Ухапване от насекомо?
Може би го бяха отровили?
Преди да откри допустим отговор, зениците на чужденеца се разшириха до дъно. С смут откри, че освен краката не му се подчиняват. Беше изгубил надзор върху придвижванията на врата и пръстите на ръцете си. За този млад мъж на съвсем трийсет години, здрав допреди минута, нямаше съвсем никаква изгода даускори ритъма си на дишане в обезверен опит да се съвземе. Да гребе във въздуха с ръце, до момента в който е лежащ по тил, също не му оказа помощ. И те губеха мощ с тревожна скорост, сякаш всичко в него, с изключение на суматохата, щеше да угасне всеки миг.
– Какво ми става? – извика той с взор, втренчен в нищото, правейки свръхчовешко изпитание. – Извадете ме отсам!
И тогава гласът му също заглъхна. Убеден, че ще почине, премигна за финален път.
Внезапната парализа го остави неподвижен на пода за неопределен срок. Стаята, в която се намираше – едно заграждение от стени, паваж и покрив от гладък червен гранит, дълго към 10 и необятно пет метра, – беше изцяло потънала в мрак. Димът от факлата се изпари от носа му и тези, които до тогава бяха единствените признаци на живот в това място – двойка пискливи прилепи, висящи от тавана, и някой и различен щурец, – млъкнаха, като че ли и те заговорничеха с мрака.
Скоро боецът даже не усещаше твърдостта на земята. Гърбът му се бе наместил комфортно на пода и гърдите му престанаха да се тресат неконтролируемо. Докато лежеше там, некадърен да реагира, мозъкът му самичък изтласкваше военните заслуги и задачите, които го бяха довели до тази обстановка.
„ Боже мой! – Изведнъж всичко му стана ясно. – Умирам! “
Не му лиши доста време да разбере, че парализата не се дължи единствено на външни фактори. Каквото и да го беше повалило, страхът бе този, който го възпираше да си върне контрола над ситуацията. Трябваше да прекъсне инерцията на събитията. Беше подготвен да пази самообладание и в най-лоши ситуации… а тази, без подозрение, бе една от най-ужасните, които можеше да си показа. Така че в едно скъпоструващо му упражнение за проясняване реши да отдалечи съзнанието си от страха и да се концентрира единствено върху това, което би му дало сили. Първо в мозъка му изплуваха подиуми от детството. Средиземноморието. Боровите дървета по крайбрежието. Варосаните къщи. Безкрайните скатове. Корсика. Времето, когато всеки ден слизаше да играе с братята си на плажа, мечтаейки да се качи на някой от огромните кораби, които спираха в Аячо. Още тогава знаеше, че ще кръстосва моретата! Веднага му пристигнаха на помощ и други прекарвания. Годините, прекарани в Академията в Париж. Първите флиртове на брега на Сена. Мечтите за великолепие. Книгите за героите на класическия свят. Но нищо не беше толкоз мощно, колкото споменът за ръцете на Летиция, майка му… „ Ще те назовават Наполеон, Неаполон, Новия Аполон… Спомняй си го постоянно когато си в заплаха, сине мой, тъй като си предназначен да блестиш. Да победиш всички! “
Да заблести?
Да победи?
Войникът искаше да заплаче. Някъде бе чувал, че споменът за майката те спохожда постоянно тъкмо преди да издъхнеш. Но и очите не му се подчиняваха.
Гражданинът Наполеон Бонапарт – или каквото бе останало от него – беше безусловно самичък в тази обстановка, изолиран под тонове камъни, в мрачевина, без проклета карта, която да му уточни пътя към изхода, без аварийна прахан, без вода, храна… или някаква концепция.
„ Как съм бил толкоз неумел? “
Ако можеше, щеше да се удари със личните си юмруци.
„ Как по този начин аз, който съм взел участие в толкоз засади, забравих да взема защитни ограничения? “
„ Как взех решение да остана тук, навътре в най-старата постройка на Земята, самичък, без моите хора? “
Тези упреци минаха през мозъка му на един мирис. Сякаш самоличността му бързаше да се размие в потока на страстите, отприщени от това рухване. Точно когато щеше да притвори клепачи и да се отдаде на безконечен сън, парализираният чужденец получи финален проблясък.
Той чу нещо.
Далечен зов.
Почти шепот.
„ Провидение! “
Тази дума сякаш просветна в дъното на съзнанието му. Въпреки че пробивът беше краткотраен, Бонапарт незабавно разпозна произхода му. Познаваше този глас доста добре. Беше на друга изключителна жена. Създание с несравнима хубост, с най-необикновените очи в цвят аквамарин, които в миналото бе виждал. Фактът, че този съвсем небесен облик пристигна да го избави в последния му съгласно него момент, му вдъхна непредвидена мощ.
„ Провидение! “ – повтори си той.
И проливен дъжд от думи, произнесени от същия този женски глас – мощен и сетивен по едно и също време, – го опияни изцяло.
„ Съдба! “
„ Непреодолима мощ! “
„ Карма! “
„ Върховен проект! “
Еуфорията към този момент не го напускаше.
„ Предопределение! “
„ Бъдеще! “ Рецитираше по памет.
Тогава главнокомандващият на френските окупационни сили в Египет се вкопчи с необикновена увереност в единственото нещо, което – най-сетне разбра – можеше да го измъкне оттова: доверието.
„ Това е! “, ликуваше той.
Трябваше да си върне вярата. Онази негова провиденческа самонадеяност в успеха, която имаше, когато предходната година прекоси Алпите и завладя Италия. Неговата вяра в блестящата орис, за която майка му вярваше, че към този момент е предопределена и която последната жена, минала през живота му, преди малко бе удостоверила, изплувайки още веднъж от дебрите на съзнанието му. Увереността, че в последна сметка съществуването му не може да завърши единствено три дни преди да навърши трийсет.
„ Призван съм да светя! “, напомни си.
Въодушевен, той издаде няколко бързи и ясни заповеди на тялото си. Първо опита да помръдне пръстите на краката си в ботушите и съумя. После стисна зъби и прочисти гърлото си с къси, сухи прокашляния. Насърчен от този дребен прогрес, най-после даже съумя да помръдне едната си ръка.
За страдание, напредъкът му спря дотук. Концентрацията му понижа, спомените за тези мощни дами се изпариха и когато откри, че към момента е некадърен да се изправи, се отчая.
Добрата вест бе, че още е жив, само че в този момент страхът го обземаше още веднъж.
„ Ами в случай че нямам орис? “
„ Ами ако… всичко свърши тук? “
Тогава пристигна студът.
Температурата в стаята ненадейно спадна и скова тялото му още повече. Всъщност беше необяснимо, че се случва сходно нещо. Той лежеше във Великата египетска пирамида, пред портите на Сахара, в средата на август, по време на най-големите горещини през годината. Въпреки че към този момент бе нощ и температурите бяха паднали, беше невероятно този спад да се усети вътре в подобен колос, какъвто е Великата пирамида. Войникът беше приклещен на петдесет метра над равнището на платото, обособен от външния свят със стена, дебела най-малко още шейсет метра. Всъщност в никакъв случай, даже нощувайки навън, не беше усещал сходен топлинен срив. Сякаш атмосферата в тази стая се беше сгъстила, отстъпвайки място на мъчителна за дишане плетеница от ледени карфици.
Тогава Бонапарт разбра – с една ирационална, само че безусловна увереност, – че следва да му се случи нещо решаващо.
През идващите няколко секунди даже не мигна.
Не можеше.
Най-накрая, след неизвестно какъв брой време, зениците му повярваха, че разграничават в тъмнината някаква едвам доловима блъсканица.
Беше неуместно и го знаеше.
Беше решил да се затвори в това място по лична воля. Бяха го убедили да сложи на тестване смелостта си. Ако успееше, репутацията му пред войските, които не бяха изпитвали нищо друго с изключение на компликации, откогато дебаркираха в Египет, щеше да нарасне неимоверно. Беше сигурен, че тогава никой – нито французин, нито турчин, нито египтянин – не би дръзнал да се опълчи на заповедите му и да се изкачи по неуместните галерии, които бе оставил зад себе си, с цел да му се притече на помощ.
Но тогава?
„ Не съм самичък! “ Тази мисъл съвсем накара отпуснатото тяло на Бонапарт да подскочи. „ Тук има някого! “
Немощен, само че нащрек, той събра последните си сили. Трябваше
да накара тялото си да му се подчини. Със свито сърце и стискайки зъби, които към този момент бе укротил, съумя да наклони глава встрани.
„ Ще заблестя! “
Доволен, Бонапарт обърна взор натам, накъдето имаше възприятието, че се намира входът на гробницата.
„ Боже! “
Отначало не знаеше по какъв начин да си изясни това, което видяха очите му. Не беше допустимо облак прахуляк извън да е достигнал толкоз във вътрешността. В пирамидата няма въздушни течения. Но това не беше каквото наподобява. Един провесен облак, чиято фосфоресценция подсещаше лунна светлина, се бе спуснал покрай бузите му. Не беше задоволително мощен, с цел да освети в близост, само че гравитираше като закотвен посред нищото.
Бонапарт го наблюдаваше деликатно, като обаян. Скоро се убеди, че е единствено предизвестие за нещо по-значимо. Това, че в дъното на стаята, надалеч зад светлината пред лицето му, се бяха обрисували силуетите на двама души.
Не беше елементарно да ги разпознае.
Те, сходно на облака, изглеждаха направени от ефирно вещество. Излъчваха едвам видимо зелено зарево. Не помръдваха, нито изглеждаше да демонстрират някакъв интерес към мъжа, легнал в средата на стаята. Вероятно бяха плод на мощни халюцинации, само че толкоз осезаеми, че за миг Бонапарт се помъчи да стане и да хукне към тях.
– Кои сте… вие? – заекна обезверено от земята.
Никой не отговори.
Полудяваше ли?
Обезсърчен, Наполеон Бонапарт направи единственото, което тялото му позволяваше: пое мирис в безрезултатен опит да почисти мозъка си и да се върне още веднъж към спомените, които го бяха съживили. Точно както се бе научил преди няколко месеца в Назарет, той затвори очи и изпразни дробовете си. Направи го един път, два пъти, даже три пъти, само че беше неефикасно. Нито за момент не съумя да се отърси от мисълта, че преди малко е бил заровен жив. И най-лошото: че някой наблюдаваше от близко мъката му.
И тогава високоуважаваният военачалник Наполеон Бонапарт, стопанин на Египет,
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ